Res Parvae ІI: Lennon Resurrected

Мохамед МорсиМохамед Морси

Ивайло „Нойзи” Цветков

Преди десетина дни за пръв път от години ми се стори, че съвсем сам отбелязвам 8 декември – смъртта на Ленън (а не родния алкохолен студентски кич, и дори не рождения ден на Морисън). Този ден по моему не е празник, а ден за кротък, отчужден и принизен от обстоятелствата траур – не само защото в мен живее един дребен Селинджър, който намира за по-смислено да битува в оттеглено отчаяние и (само)презрение, а защото 8 декември 1980 е една от най-важните и разделни дати в най-новата световна история. От нея знаем две неща: че попкултурата може да променя мисленето и че, рано или късно, системата винаги намира начин да изхвърли чуждото тяло. Помислете върху това, докато протестирате.

***

Чапмън е средството – обикновен херострат, който дори не подозира, че с изстрелите си слага край на една цяла епоха на невинност. А целта е ясна – по-кротко с опитите за промяна (и голите протести с японка), за да не ни принудите да вземем истински мерки. Трагиката на най-новата история: Ленън беше последният Давид, със своята иронично-морална прашка, но Голиатът (срастването на държавното с корпоративното) вече беше непобедим.

***

Джон Ленън винаги е бил политик, дори без да го съзнава – още от хамбургски времена. Той е едновременно вярващият стоик и разочарованият мистик. Използва екстаза на попкултурата, за да постигне примирение с отвращението от света. След смъртта си е смятан за пламенен пророк, но никога не е бил такъв – той е най-великият imp. Първо в своята детска игра на музика, в която е позволено всичко – от помитащото „yeah yeah” на концертиращите Бийтълс, през тройните напластявания на смисъл в Revolver, та до разтърсването на света със Sgt. Pepper и обикновената гениалност в Abbey Road. След това – в играта на политика: от ироничната му „лявост” до наивистичните късни протестни жестове с неговата Йоко. Отвъд всичко това обаче той има и още едно важно качество, което го прави и може би най-истинския бунтар след Норман Мейлър, Норман Рокуел, Норман Томас, Норман Спинрад и дори добрия стар ненормалник Норман Бейтс от „Психо” – he gave a fuck at all times.

***

Каква е връзката между Ленън и днешния наш протест? Много просто: солидарността срещу споменатото срастване на държавното с корпоративното срещу обществения интерес. Това срастване е старо като Нововавилонското царство, но в него все пак има степени. В други страни е загатнато, докато при нас изчерпва самата тъкан на живота. В други страни солидарността държи на каишка личния интерес и не му позволява да се срастне с обществения, докато с вас се отнасят като със зомбирано простолюдие, което плува в слузта на онази азиатска бездеятелност от израза на Каравелов. И което сякаш не може да измечтае нищо повече от това да си намери приемлив овчар.

***

Ленън е отрицанието на най-старото статукво – да поверим спасението си на някого другиго, и да го наблюдаваме как действа, седнали удобно. Което днес у нас мимикрира до нашите политико-социални тегоби и разбирането, че спасението не сме ние и отговорното ни поведение на граждани, а трябва да чакаме „спасител”. Лошото е, че ние никога няма да имаме истински спасител като Ленън. Или, ако го имаме, няма да го разпознаем – просто защото подобна огромна личност има нужда от огромна платформа, немислима в клаустрофобната ни родна среда.

***

Протестът днес иска по-малко овце и повече овчарски кучета. Вижте украинците – уж премазани от големия брат, в далеч по-кошмарна ситуация, но все пак с вдигнати глави. Най-големият риск пред нашия протест: да не произведе нова, експертна и поне донякъде родолюбива власт (чрез неспирен граждански натиск), а нов кошмарен чобанин. Необразован, зъл, алчен и хиперактивен популист, по-лош дори от най-скорошния архетипен. Не, всъщност има и по-голям риск: да възпроизведе въпросния, версия 2.0, nightmares and dreamscapes.

***

Представете си Ленън днес. Остронос, очилат, дългокос, благ, ироничен, вечно леко „не на себе си” (ако се вярва на дългогодишния му приятел Кийт Ричърдс). Дрънка на китара, измъчва се с някакви жестове (лежи със странната си женица, но нещо не му се разбира); пее странни, непонятни песни като “Tomorrow Never Knows”, “I Am The Walrus” или “Whatever Gets You Thru The Night” (пиянски дует с Елтън Джон), или пък “I’m Losing You” (може би най-добрата му песен, посветена на Йоко). В същото време човек, който протестира от костния си мозък, човек-вдъхновение, който казва “gimme some truth”, който губи всяко дело пред своя собствен вътрешен съд, но никога не се отказва.

***

Да, нямаме и няма да имаме днешен български Ленън, но заради паметта и мечтата му – не се отказвайте, върнете „ордена”, с който в момента ви подмамват да се успокоите. Imagine: ще минат още 20 години, ей така, и ако днешното корупционно подобие на държава продължи към тази минус безкрайност и робско-„киническото” българско примирение, порасналите деца ще ви питат „защо не направихте нищо”. Колко от вас ще отговорят, „ами, поне се опитахме”? И колко – „ами такова беше времето”? Нещо, което вече сте чували хиляди пъти и от което би трябвало да ви се повръща?

***

“Imagine”: велика песен, но не само заради простичкия до-мажор с доминанта. А заради парадокс, за който никой от вас не се е замислял: вечният ироничен песимист Ленън пише нещо красиво и сякаш несъзнателно оптимистично, докато е във война с целия тогавашен свят (1971) и, най-вече, със себе си.

***

Не съм див фен на Бийтълс – по същия начин, по който не съм див фен на Верди. Дори споделям донякъде общия климат в рок-критиката през 70-те в САЩ и Обединеното кралство – че Бийтълс, като културно проникване (а и проникновение), са леко низши спрямо Стоунс и Дилън (според някои видиотени критици, дори от Бърдз и Бийч Бойс). Те са “lightweights”, „yeah-sayers”, “softies”, “unhip” (ако използвам британски изрази от 60-те). Да, музикантът в мен знае, че са изумителни, но докато искат да те хванат за ръка, Стоунс и Дъ Ху копнеят да премажат статуквото, да бомбардират безсмислено своя абстрактизиран културен Дрезден, да изнасилят добитъка и да отвлекат жените (или прословутото обратно). Стоунс са сексът, Бийтълс – петингът, Дилън – спокойната цигара на мъдростта след това. Но все пак над всички фенски предпочитания свети политикът Ленън. Докато неговите забавни друзя (по Бърджес) пъхат шоколадчета в недрата на Мериън Фейтфул, той единствен вярва, че поп-експлозията трябва да има и втори, обществен план.

***

Важно отграничение, с което ми се налага да се сблъсквам от три десетилетия насам: има чувствителна разлика между западното възприятие за техните собствени попкултурни феномени и нашето. Нашето е вторично и почти напълно безкритично – не само поради информационното затъмнение през соц-а, което влияе трагично на вкуса ни, а и – парадоксално – при днешните информационни сатурналии. Причината е проста: винаги сме били в периферията. Нямаме традицията на истинската музикална критика относно западните групи, а приемаме априори всичко за велико. Пример: Beatles For Sale в Англия традиционно се смята за слаб албум, но ние тук няма как да знаем – заради вторичното възприемане.

***

Ленън и Бийтълс в известен смисъл са отделни вселени. Докато Андрю Лууг Олдъм, мениджърът на ранните Стоунс, ги „съчинява” като еманация на бунта заради самия бунт (ранобудни, anyone?), Брайън Епстайн „фризира” внимателно Бийтълс и ги превръща в завършен поп-продукт, защото вижда по-надалеч. Стоунс са умишлено суров секс и вечно кисело отрицание на реалността, стъпили върху блуса; Бийтълс са „обрязаните” откъм бунт поп-младежи, уж лековатите царе на британската поп-експлозия. Но, някак неусетно, тъкмо Бийтълс надмогват всички досегашни блус-условности, заимствайки най-доброто – от Елвис, Евърли Брадърс, Еди Кокрън, Дел-Вайкингс – и създават ново звучене. С “It Won’t be Long”, “All I’ve Got To Do”, “She Loves You”, “Anytime At All”, “No Reply”, “Eight Days A Week”. Или пък “There’s A Place”.

***

Какво иска нашият ленънов протест днес? Много просто: сталактитът на властта най-сетне да се съедини със сталагмита на демоса и да се получи сталактонът на действащ обществен договор.

***

Но да се погледнем в огледалото. След половин година вяра и опити, в края на 2013-та сме все така в лапите на абсурда. Нашият протест, видян по” абсурдисткому”: рибата се вмирисва откъм главата, а ние сме приготвили тигана. Дали не се опитваме да хванем мъртва, необратимо вмирисана риба?

***

Не „стреляйте” по Волен, come on. Не надничайте в неговото гърненце с мед. Волен е банален – от изначалния провинциален жест да си кръсти партията на личния гьобелсов вестник „Der Angriff”, та до днешния му парвенюшки нагон. Повечето от вас също не биха устояли на златния дъжд, който пост-комунистическото внезапно изпикава върху лицето ви; повечето от вас всъщност тихичко си мечтаят за това. Проблемът с Волен (освен рудиментарния) е в трагично-забавната липса на класа, която отграничава човека с унаследен или внимателно придобиван вкус от родните и международните „homines novi” (с извинение към Гай Марий). Първият тип турист би изследвал по-скоро левия бряг на Сена и би се снимал, примерно, с пура в La Closerie Des Lilas – и то, забележете, само като ироничен жест.

***

Рудиментарният проблем с Волен: не си е прочел внимателно „Мечо Пух”. Ако беше вникнал в това забележително литературно произведение, щеше да разбере, че а) мръсният евреин там, разбира се, е Зайо, и б) че ако много си пъхаш главата в гърненцето с мед, има опасност да се заклещиш в него.

***

Рудиментарният проблем с управляващата ни класа: ако си политикът Мечо Пух и се заклещиш в супката на Зайо поради преяждане, днес има голяма опасност киселият и потиснат Ийори, т.е. демосът, да се възползва и да те накаже със своята голяма опашка, преди да е паднала. Да стискаме палци. Ние – на ръцете, те – на краката.

***

Der Angriff (Атака, The Assault): личен вестникарски проект на Гьобелс още от края на 20-те, с подзаглавие „за потиснатите срещу потисниците”. Малкият брат и сякаш подлистник на основния нацистки орган „Фьолкишер Беобахтер” (нещо като „Народен наблюдател”), в който Гьобелс сам пише уводните статии, подписвайки ги с “д-р Г.” Вестничето си остава малка платформа за пропагандни памфлети – и нищо повече. Нещо като самия Волен, чийто единствен видим талант е самозаблудата.

***

Днес не само протестираме: за последно се борим да измием засъхналата мръсотия от всички отдавна немити, почернели тенджери в мивките на общото ни съзнание. И да се отървем от самозаблудата. Толкова сме добри в нея, че може да ни стане национална професия.

***

Ето как трябва да се казва националният ни спасителен автодидакт, според мен: „Говори, памет! Запей – или млъкни, махни се!” Т.е. страстта на Ботев, комбинирана с великото увважение към миналото от страна на Набоков. Остава само решителността на всекидневието – хубаво е да протестираме срещу вечно заключилата хоризонта власт, но още по-хубаво е да се научим да работим. Всекидневно, без самосъжаление, с наивно настървение, като в стихотворението на Вазов. Да не мамим в работата си – от почистването и сервирането до високата експертиза. Иначе, макар и справедливо протестиращи, заприличваме на птица с аерофобия.

***

Да вярваме обаче и в Маркес: не прекалявайте с борбата с живота, най-хубавото се случва неочаквано.

***

Българската съдба de nos jours: сякаш Господ си е казал, ще ги прокълна, но не докрай. Нека да се лутат между редките триумфи и традиционните падения. Господ не е българин, и няма как да е, защото българите отказват да играят, преди някой да им е съобщил резултата от мача.

***

Изходът? Няма готов, досущ като при вярата. Самопораждане и самовъзпроизвеждане – като при всеки органичен процес, например ученето. За този протест е достатъчно, че този път наистина понечихме. Имаме и огромно предимство: плебсът все още недоразбира как всичко е напълно необратимо. Знаем го само ние, които общуваме с противника, и това е нашият последен шанс да не спазим своеобразната омерта. Само едно наше свиване на вежди пред „олигархичното” може да направи повече от целия ни, несъстоял се Евромайдан.

***

Жертва на жертвите: това сме ние.

***

Те, дартвейдърите, също са избрали да бъдат подчинени, но вече е все тая, станаха напълно непоносими – политико-културни периеки, които нахлуват в нашето житейско пространство с квази-решения и глупашко самопрепотвърждаване. И докато поглъщат на големи хапки битието ни като ланголиери, ни изтикват настрана до неумолимото.

***

Знам, умът пресмята, духът копнее, но сърцето си знае своето. Затова никога не забравям Кирил Христов, най-киселият български интелектуалец: зидана без разум и на гнила почва, българската сграда днес отново рухва. В кошмарите ми ние, малцината, вече не можем да я спасим.

***

Бийтълс са първопроходци и на твърдия рок – с “I’m Down” и “Day Tripper” през 1965, а малко по-късно и с “Helter Skelter”. Пуристите ще кажат „Блек Сабат” – но не. През 1968-1969 Бийтълс са най-големите световни звезди и ще мине време, преди някой да обърне внимание на бирмингамските „сатанисти”. Но това не е толкова важно. По-важното е, че след Rubber Soul Джон и Пол започват да се раздалечават културологично. Песните на Джон са „социална битка”, повече или по-малко, а тези на Пол – отрицанието й; все повече Пол пише и пее А-страните на синглите, а Джон – Б-страните. Тенденциите след разпада на Бийтълс пък се усещат още в най-световния албум изобщо – Sgt. Pepper (през лятото на 1967 буквално цял свят слуша с диво удоволствие почти само него, с изключение на нашия Източен блок и може би няколко екваториални африкански племена). Т.е. Пол, оттук нататък, се отправя да изобрети леката поп-музика (сърдете му се на него за Джъстин Бийбър и Майли Сайръс); Джордж се отправя към Кришна; на Ринго му е все тая, а Джон култивира своя гняв в бунтовно, политическо послание. “Yer Blues” сякаш се превръща в “My Blues”.

***

Да се поучим от късния Ленън – и да спрем с отчаяното клише „да се обединим”. Няма как да се обединим, и няма никаква нужда от подобно нещо – божественото е в различията. Особено ме разсмива сегашният президент, комуто по конституция е вменено да бъде „обединител на нацията”. Милият той: видимо не може да обедини три свързани изречения, камо ли да обедини и двама човека. Но не забравяйте, че Плевнелиев не е виновен: той бе измъкнат за ушите от бизнес-цилиндъра и инсталиран като президент – напук на неговия опонент, дебелобедрият чантаджия Скумбриевич-Калфин.

***

„Блусът е столът, в който се настанихме. Първичният стол. Но не звучахме като никого другиго, особено като черните музиканти – там е магията. Мисля, че сглобихме свой собствен стол, нещо изцяло наше”. Ленън, 1970. Почивай в мир – макар и Стоунс/Зепелин-човек, всеки 8 декември аз все така ще слагам виртуалните си цветя на 1 W 72nd St.

***

За финал: кои са любимите ви песни на Ленън? Eто моите, но феновете на Бийтълс да си запушат „конвенционалните” уши. 1. “Jealous Guy” (Джон не просто е обиден – в гласа му се усеща малкото, разочаровано момче) 2. „Strawberry Fields Forever” (творческата кулминация на Sgt. Pepper. Февруари 1967: отчасти “druggie reverie”, отчасти – маниакален поплак по изгубената невинност) 3. „Working Class Hero” (Ленън е буржоа, т.е. прословутата средна класа, и заради това изпитва чувство за вина; никога не е искал социализъм, и “till you’re so fucking crazy you can’t follow their rules” тук сякаш го препотвърждава) 4. “Woman” (той го нарича „Бийтълс-парчето” в последния си албум, Double Fantasy; и последното му любовно послание към Йоко) 5. “Cold Turkey” (тук вашият уж ангелоподобен Джон Ленън, онзи със стената зад Нотариата, сещате се, тъкмо едвам се възстановява от хероина, обаче демонът Кийт Ричърдс му дава да се боцне пак; според Кийт, Джон буквално се насира в ръцете му, сори. Междувременно, Клептън почти сам записва парчето с великия насечен риф; поради вече зверските скандали с Пол то не влиза в албума “Abbey Road”, а се води на Пластик Оно Бенд).

***

Българските политици в момента: please please me (and go away), преди нещата да са се нажежили до любимото ви червено. Вие постигнахте непостижимото – да има нещо още по-непоносимо и от предишното управление.

 

20 декември 2013

Ако някой иска да сподели нещо с автора, да му пише на resparvae@abv.bg

 

Comments are closed.