Николай Фенерски: Моето обяснение в любов към София

Николай Фенерски - редактор на алманаха "Резерват Северозапад"Николай Фенерски - редактор на алманаха "Резерват Северозапад"

Отдавна мразя и обичам София. Свиреп град. Градът бълбука като супа. И от всяко пукащо се мехурче се дочува гласче, викащо за помощ. Като казвам отдавна, мисля, че вече са над 23 години, откакто ми се налага да посещавам столицата. И още с онова първо пътуване, когато шестнайсетгодишни отидохме с приятели на битака за ластични дънки поради металистката мода, разбрах, че между мен и София ще има сложни отношения, ще има омраза и любов, защото София не е град, който ще те остави безразличен. Всеки град си има характер и ако отидеш на едно място повече отведнъж, добиваш усещане за него… А някои места въздействат още от първия път като например Барселона или Триер…

(Пловдив си има характер. Много негови черти ми допадат, но има няколко непреодолимо неприятни за мен. Варна ми е по-любима например. Падам си по Търново заради студентството и лабиринтите из уличките, Враца си ми е на сърцето от много отдавна, във Видин се чувствах удобно, Сливен не го разбрах. Бургас сега няма да го спомена, защото отношенията ни още не са изкристализирали и са в развитие. И говорим само за градове. Не и за градчета. Там класацията е съвсем друга, критериите на оценяване са различни, а личното ми първо място сред малките градчета е обсебено завинаги от Трявна.)

Налага ми се за пореден път да се гмурна в кръвообращението на софийските улици през този странен ноември на 2013. Чувствам се като вирус. Обикновено идвам, свършвам си работата за един, два дни и си тръгвам. Винаги спя при приятели. Толкова много от познатите и приятелите са там, че и да искам, не мога да отида на хотел. Те са емигрирали нататък. И допринасят за тая пъстра гмеж. От която не пожелах да стана постоянна част. И сега може некой със синя софийска кръв и двестаквадратов апартамент в синя зона да каже, че съм направил много добре и че на неговия град не му е изтрябвал поредният цървул. И ще бъде прав, естествено. И на мен си ми харесва да съм цървул, защото цървулът е селски предмет, а душицата ми е селска, селяндурска и не желая да разбирам ърбън стайла, нито схващам поради каква причина на хората им става удобно в едно такова място.

Разбира се, едно е панелка в Люлин или Меден рудник, друго е къща с двор и два гаража, ако не в Бояна и Драгалевци, поне в Лозенец или Слатина… Не разбирам ония от панелките. Другите от къщите са по-разбираеми, но и тяхната не е лесна. За да схванеш напълно един град, трябва да поживееш в него. Месец, година, повече. Краткотрайните впечатления са туристически. Но определено не са туристически моите от София след хилядите идвания и заминавания. Централна гара например не е част от същинския град. Ситуирана е в рамките на града, но е като външна кръпка, непринадлежаща към туловището на чудовището. Централна гара е отделна вселена. Защото оттам преминават всеки ден жертвите на София. Защото всичката мръсна кръв се влива и излива оттам. Защото е място, концентриращо милиони съдби, непосилна, необяснима, огромна енергия.

В един разказ написах как на гарата обраха един мой близък… И на мене, двайсетгодишния, също ми изделкАха едно санжЕ мошениците, подвизаващи се в близост до централния часовник… Запътил се бях накъм международната автогара по онова време, те ме спряха и набързо ме омотаха в лъжите си. Простих се с около осемдесет долара. Познавам хора, които цял живот са хитри. От детството си са такива и никой по никакъв начин не е могъл да ги излъже. Но аз не съм от тях. Мен ме излъгаха. И как иначе щях да разбера за съществуването на тая голяма част от примати, изхранващи се от измами? Не подозирах, че има такива типове сапиенси, тяхното съзнание е устроено по особен начин и единственият им възможен хабитат е София. Част от мошениците по-късно се превръщат в бакшиши, когато вече решават да излязат от несигурността на мошеническото ежедневие и двете групи хора, бакшишите и мошениците, са смесени и преливат една в друга. Извън допирните им точки остават нормалните таксиметрови шофьори и откровените бандити, които са с по-различен психологически портрет от споменатия.

Хвърлете някой такъв кокошкар на село и той ще умре. Той е буренът, виреещ единствено в големия град. Той е паразитът, познаващ най-добре функционирането на града. Той е и психолог, умеещ да разпознава от един поглед жертвата си. Той е градският тарикат, който оценява другите по групи – балъци, шарани, цървули, манекени, студентчета… Той е приятелят на проститутките. Знае всичко и се информира бързо. Умее да се нагажда в условията, да оцелява винаги, защото точно в тия условия плува като хищна риба и други не би приел, колкото и понякога да обяснява, че сме били зле, понеже не сме спазвали законите. Казва го само за параван. Иначе е наясно със системата и няма проблеми с нея. Хомо софияникус. Друг там трудно оцелява без добро образование или добро наследство.

Градският човек често има изтръпнала мазолеста дебела кожа. Страда от дебелокожие на сърцето. Струва ми се кошмарно да стана такъв. Но заради приятелите и задачите, които постоянно изникват, се налага да пристигам в София често. И всеки път си мисля колко са странни отношенията ни с тоя град. Може би съм започнал да го обичам, когато преди повече от век с един приятел изминахме пеша разстоянието от Овча купел 2 до Слатина заради една мацка или когато отидохме на първите концерти на Скорпионс и Ян Гилън или когато се придвижвах до покрайнините по Цариградско или Ботевградско, за да продължа нататък на стоп или… Нямат край историите.

Първо разни приятелчета търсеха там препитание, после други опознаваха Студентски град и аз покрай тях също. Накрая си изпонакупиха апартаменти с ипотеки или и до днес си кретат под наем, но вече са семейни и издирват с мъка и връзки места за децата си в детските градини… И никой от тях не се е качвал на Черни връх. Питам ги защо. Нямали време. Да бе да, а за друго имате време? Напролет това ще ми е следващата цел.

А катарзисът на отношенията ми със София беше превъзмогнат, когато преди три години открих разрешение на проблема ми с градския транспорт. Вече чувствах непоносима тежестта от количествените натрупвания на емоции от автобуси и трамваи. Вече не можех да преглътна дори само две пътувания за един ден. След първото се усещах сдъвкан. И по естествен път, както често ми се случва, научих, че е много лесно да завържеш велосипеда си в пощенския вагон или в края на последния вагон и само срещу 2 лева да се озовеш насред София съвсем свободен върху крилете на собствения си кон. В най-натоварените дни съм стигал до 60 километра градско каране. Пазя се от автомобилите, защото си знам мястото. Никой не ме брои за човек. Знам какви са рисковете. Засега се справям без аварии. Оттук нататък София само ще ми става по-любима. А може би едновременно с това и по-омразна. Противоречива е по нрав тая мръсница. Но и това някак си ми допада.

Софийските разкази на Деян Енев я разкриват донякъде. Това е защото той е видял и потайностите й из ниските и подземни коридори и катакомби, и красотите й в спокойни и слънчеви дни…

А аз ще чакам да мине зимата. Или поне да няма сняг, студът не ме бърка. И отново ще обикалям с колелото си по „Графа“ и малките улички, вливащи се в тая моя най-любима улица.

Послепис: странен е този ноември на 2013, вижте снимките… Един познат ме попита дали бих участвал в протестите, ако живеех тук. Със сигурност. Защото команчите трябва да бъдат изринати на бунището. Само заради това. А в друго не съм сигурен. Откъде се взе юмрукът като знак на протестите? Не желая да ме режисират, не разбирате ли? Не ми допада неоколониализмът… И в коя група попадат хората, които не спират да си задават въпроси? И които не са платени нито от команчите, нито от тиквите, нито от соросоидите?

А от линка на втората снимка прочетох, че имало проблем с прожекцията, първо била разрешена, а после била забранена… Трябва да се мисли „правилно“. Студентите не бива да задават еретични въпроси…

14 Responses на “Николай Фенерски: Моето обяснение в любов към София”
  1. М. Скумов says:

    Поздравления! Просто съвършено: и вярно и красиво написано. Няма повече какво да се коментира.

  2. merypoup says:

    “Не желая да ме режисират, не разбирате ли? Не ми допада неоколониализмът…И в коя група попадат хората, които не спират да си задават въпроси? И които не са платени нито от команчите, нито от тиквите, нито от соросоидите?”

    Авторе, бъди готов да те сложат във всяка група. Така ще те обрисуват, че няма да се познаеш :) И ако от комуноидите това се очаква и приема за нормално, тъжно е, че борците за справедливост и морал също го прилагат. Или поне една част от тях.

  3. karviola says:

    Мога да добавя и че за мен, София е нещо като огромна мрежа за риба – капан, в който се хващат всякакви риби и не могат да избягат. Като всеки капан и този е много привлекателен в началото (и за много хора си остава докрай), но по някое време (може би), виждаш всичко или просто искаш да се махнеш и идва вечния въпрос с парите – изведнъж става много сложно да избягаш – къде другаде ще изкарваш толкова пари (да не говорим за семейства, деца и детски градини и училища, както и законите свързани с тях, например)? Та и аз така си живуркам в мрежата при акулите, засега :)

  4. Кендрисос says:

    Много ми е любопитно да прочета за няколкото непреодолимо неприятни черти на Пловдив.

    • Читател says:

      И на мен ми е интересно същото.

      Същевременно образът на София остана недообрисуван от автора. Ем не я харесва, ем я харесва, ем твърди, че едва ли не тук болшинството са мошеници и тарикати, ем повечето му приятели са се установили тук.

      За мен лично столицата е интересна с мащабите и хората си. Също идвам от Прованса и макар да откривам неприятни черти – като прашните и неосветени улици, бездомните кучета, безумния трафик, задръстванията, размерите на битовата престъпност, има и много предимства, които за рамките на България са изключителни. Не отричам, че всеки градец има своя чар, ала София си остава атрактивна, въпреки недостатъците.

    • Афтура says:

      Нищо лично към Пловдив, година и половина изкарах между Асеновград и Пловдив казарма, та почти винаги градът се е отнасял недружелюбно по най-различни начини към присъствието ми, а и пловдивчаните в поделението доказваха високомерието си всеки ден, отделно преди около година точно край Пловдив стопът се закучи и висях на шосето четири часа в жегата, просто кола с пловдивска регистрация не взима стопаджии, може да има изключения, но това е правилото. Затова и “непреодолимо неприятни”, понеже не можах да преодолея преминаването край Пловдив на стоп… :) ) Мир.

  5. Читател says:

    Колкото до режисирането на протестите – българите сме спецове в параноята и теориите на конспирациите. Само дето оставаме на ниво е-революционери (срещу Новия световен ред).

    Лично аз вярвам в студентите и в хилядите хора, които доброволно излизаха и излизат над 170 дни, след кулминацията на наглостта на комунягите и техните лакеи.

  6. Весела says:

    Големият град автоматично те дарява с анонимност. За хубаво или за лошо никой не те пита къде ходиш, какво правиш, няма ли да се ожениш, вярно ли е че си се развел, как можа да си купиш точно па такава кола, защо синът ти е с обеца, а дъщеря ти с мустаци, например…Това обяснява донякъде наличието на протести в София, но не и в малкия град. Там всичко се знае, следи, обсъжда и осъжда. По начало българите са неудържимо любопитни за подробности от чуждия живот и нямат никаква представа що е то “лично пространство”. Това деликатност, това уважение към достойнството ти са им последна грижа. Големият град някак си удържа порива за “непосредственост” в общуването, но в малкия не е така. Наскоро бях в провинцията да уреждам свои си неща. Една комшийка ме пресрещна с наглото питане: ” Ама, от к’во умре баща ти?” Ми питай го лично, рекох й. Подсърди се, защото ми разбра намека.

  7. Ludlustrator says:

    Всичкото цървул във възторг че Софето е скапано, ми скапано е като се напълни с цървул до цървула, олющените блокове бяха направени за да може всеки планинец до вчера чукал козите да може да се свре в някоя гарсониера и да бъде виден обществени комуноид, за да може окончателно да се насере последната крепост на антикомунизма.
    Цървулите от Северозападнала България бастион на комунизма, при прекрасна земя и развито производство оставени на автопилот превърнаха поредното райско кътче на България в замираща територия.

  8. Роси says:

    Драги ми г-н Фенерски, винаги Ви чета с удоволствие, баща ми е роден в едно прекрасно градче от Северозапада, а аз съм родена на един ътъл на любимата Ви улица Граф Игнатиев… Ами прекрасно място е София, да Ви кажа. И е прекрасно, защото е свободно. Защото мога да си протестирам, без да разсъждавам кой какви конци дърпа, аз просто си знам какво искам. Защото не завися от никое местно величие или мутра. Защото мога да си живея в панелка (отесня бащината къща за жалост), и пак да съм си нормален човек, защото заради мен и панелката ми е като място от центъра на София (извинявам се за високото самомнение, ама си е така). И според мен това различава родените в София от дошлите отдругаде, че ние си живеем по-лежерно, без хъса и амбицията на новодошлите. Това го видях с изумление в Университета, когато колежките ми от други градове се впуснаха да ловят софиянци и позиции с изумително настървение… Просто тук има работа и живот, което си е проблем на държавата, а не на хората. А всъщност всичко е много просто, няма значение кой откъде е, важно е да е свободен, честен, без комплекси… А София е много топъл и красив град…

  9. Black Wolf says:

    Искаме го това написано на монтански. ;)
    Иначе за Черни връх… ми и аз съм ходил само веднъж май. Иначе си ходя на Ярема, към Чуйпетлово, Ярлово, чат-пат към Боснек. ;)

  10. Весела says:

    Авторе, къде се намира този очарователен град Триер? Търсих, търсих – нищо не намерих.

Leave A Comment "Николай Фенерски: Моето обяснение в любов към София"