Res Parvae І: Левият хайвер

Ивайло "Нойзи" ЦветковИвайло "Нойзи" Цветков

Ивайло “Нойзи” Цветков

Ако предишните граждански изблици (1990 и 1997) страдаха от известна атоналност и бяха наивно палави като онази багатела на Ференц Лист, днес протестът все така звучи съвсем вярно – и дори няма нужда от съпътстващи, гръмки украински доказателства. Ако се вслушате по-внимателно, той все така настоява не само за „след нас и потоп”, но най-вече да напуснем личните си кули от слонова кост (че и абаносовата на Фаулз), и да помислим за избора „рестарт или гибел” – и още по-лошо, „рестарт или статукво”. Каквито и уж реваншисти да дебнат зад него (според вече традиционната параноя), този протест е справедливият младежки гняв на малцината мислещи – срещу безочливата подмяна на най-новия български смисъл, срещу привидния обществен договор, срещу микрообществата (по икономически признак), срещу прословутите „няколко Българии”, срещу органичния проблем, пред който сме изправени всички – че официалното вече две десетилетия се сраства необратимо и уродливо с неофициалното, т.е. неофициалното неусетно се официализира, и самата идея за бъдещо развитие потъва в квази-циническото вярване, че сме извършили покушение спрямо себе си. Днес общественото е марионетно, задкулисното – реално.

***

Всъщност е още по-лошо. То, общественото, вече четвърт век тръгва от рефлекса на исторически бедния бъдещ политик, който няма никакъв забележим талант за народни дела, освен да изнасили държавата и да се накраде – защото е „нов” и, в по-общ смисъл, необразован. В генетичната му памет няма нищо от Просвещението, градивния индивидуализъм на протестантството, да не говорим за модернизма. Така новият български политик изначално не е в състояние да възприеме разделението на властите, дори да си е прочел правилните французи и англичани – за него всичко е кланово, и поради колективистките кодове у нас още от студент знае, че няма смисъл да се опитва да надмогва системата – достатъчно е да се впише в съществуващото, а след това и да възпроизведе роднинския модел. Да, това е българският политик – нещо уж антропоморфно, но с уродливо лице, досущ както Бейкън изобразява Люсиен Фройд или други свои близки. Единствените, които са избегнали този своеобразен наш обществен капан, са смелите ни възрожденци – но святостта им е била пришпорена от чуждата светска и религиозна власт. Как да следваш Мамарчев, Раковски, Левски или Бозвели, когато днес „лошите” са свои и доминират, а и са се погрижили винаги да бъдат в кавички?

***

Българският политик (само като обобщен образ, забележете), е зомби-проекция на българския избирател. Той не води, а следва. Ослушва се внимателно и, като по Стивън Кинг, най-често се превръща в зла, безсърдечна гротеска на изначално „добрите” свои родители, съответно – гласоподаватели. Родителите му, вероятно изградени и неусетно смазани като опит за размах на мисълта преди 1989, са му нашепвали, че трябва да влезе в политиката, за да се „оправи” в живота. Ако поровите в съвестта му, ще откриете примитивно хитряшкото и по начало неморално обяснение, че „няма как иначе” – sic faciunt omnes. И ще е прав, на съвсем първично ниво – у нас, ако не си един от нас, не си от нас. У нас е опасно да не си от нас.

***

Въпросът „кой предложи Пеевски” се превърна в полушеговит нонсенс – все едно да попитате „кой предложи Боевски”. Никой не го предложи – той сам. Или пък всички ние, без да знаем и да искаме. Но въпросът всъщност не е „кой”, а „как”. Защото протестът има и втори, все още неосъзнат съвсем план – не непременно срещу днешната, изтикана напред от обстоятелствата „сволоч” (да използваме разбираем за тях руски термин), а срещу всички сънародници, които гласуват за всички тези хомункулуси. Протестът на втори план: срещу родителите, които смазват новооткритото модернистично мислене с тихо, страхливо, партийно примирение (защото „кой да дойде”); срещу чиновниците, които гласуват, за да запазят статуквото („маме, намери си държавна работа, че е най-сигурно”); срещу изборните девиации с малцинствата, които ще решат и следващите, и по-следващите избори – защото един ранобуден или заспал студентски глас струва точно колкото и гласа на всеки неприятен, мързелив илот; срещу факта, че няма разлика между БСП и ГЕРБ, освен в чисто семиотичен смисъл – едното изобрети другото, а днес другото препотвърждава едното чрез argumentum a contrario, и обратно; срещу държавно-частническия октопод, направляван от 5-6 „новые болгарские”, чиито пипала се преплитат и пристягат бъдещето ви в мъртва хватка. Ситуацията все повече напомня за ужаса от „небъдното” в края на 1919 – но без серия от изгубени войни; просто препотвърждение на великото, някак традиционно българско есхатологично чувство. И, уви, без престарелия, обичан народен поет, който да ни даде кураж със смелостта на думите.

***

Един от рисковете пред днешния протест: да изпадне в клопката на Светоний. Magis inepte, quam ineleganter . Да го преведем на руски за крепителя на статуквото Сидеров, който напоследък все повече е енергийният „Сидоров”: „скорее нелепо, чем неизящно”.

***

„Аферим бе, бай Величков! Виж, тъй те харесвам. Защо да мамим младото поколение, нека си открием картите. Идеали? Бошлаф! Личното наше земно доволство – ето идеала, който трябва да преследваме… И заслужава ли този подъл народ да се трепем за него?” Това е написано в края на 1894 от най-великия ни прозаик . То ни припомня, че най-нова България страда от тежка, клинична, трудно преодолима депресия, която ни смазва повече и от раково заболяване – подобно на случая „Уилям Стайрън”, но и е нещо като колективен когнитивен дисонанс. Уви, за разлика от Стайрън, ние не осъзнаваме, че това е истинска болест, напротив. Смятаме, че заболяванията на душата – колективната ни душа – са просто немъжки, небалкански лигавщини. Затова и днес живеем в полумрака на онази неистовост и незрялост на малката нация. Тъжната ни съдба на малък народ: нито обществен взрив, нито внезапна смърт – просто полууютно усещане за бавнодействащ провал, и живот, в който всичко е „полу”. С философското примирение, че нито сме провал, нито успех – разпънати между Небето и Земята като Хера, наказани от обстоятелствата заради нашата собствена глупост.

***

„Вие” не сте само студентите – далеч не. Вие сте проактивното малцинство, което провижда през следващото кризисно десетилетие и решително не иска да живее в традиционната прогнила среда, която премазва българската съдба, но е отчаяно заради крайния резултат. Вие сте бизнесът, образованите, умните и – парадоксално – потиснатите. Но вие сте и „приятелите” на хората от статуквото. Кажете им го в лицето – не пред железата около парламента, а на масите, където всички сядате с тях.

***

Накратко, обърнете се с гняв, напред.

***

Молба към „ранобудните”, „заспалите”, „красивите”, „грозните”, поостарелите глупави и младежки умните: нито крачка назад. Не забравяйте да задълбавате – в земната кора на всички видове местановци, станишевци, бойковци и сидоровци; в магмата на онази трагична маса, която гласува за всички тях, и в ядрото на малцината, които направляват процеса. Тъкмо последните са „левият хайвер”, който ви управлява – с малки прекъсвания – вече не 25, а 75 години, в безмилостна поредица от новобогаташки клики, които по правило са като героинята-чудовище на Стивън Кинг в „Библиотечна полиция”, която се храни със страх. Те изсмукват настоящето , докато ви пробутват бледорозовата слуз на привидното бъдеще.

***

„Левият хайвер” – Gauche Caviar, или още “champagne socialists”: това са уж социалисти, които всъщност са чисти капиталисти (ако искате, да им викаме и „олигарси”, въпреки че така разсмиваме руските журналисти), докато позират с червени знаменца като любимци на бедните.

***

БСП поиска извинение от турците. Надявам се да доживеем и момент, когато ще поиска и от българите.

***

Днешната българска реалност е малко като филм на Дейвид Линч: зад една цветна глупост се крие вечна чернобяла бременност, която обаче неражда нищо. И по-лошо – отвъд реалността се крие трето и четвърто тъмно измерение, както и неизказано, перфидно насилие над смисъла, както и самия „поданик”, който рядко се превръща в гражданин (в смисъла на “aux armes, citoyens”; тези дни наблюдаваме инстинктивния жест на малцината вазовски луди, които се осмеляват да протестират). Така пребиваваме в една и съща съсипваща групова привидност, в която паролата е „оцелявам”, а не „живея”. А всъщност говорим за глупашка реалност, в която априори няма място за морал, да не говорим за добър вкус – колко пъти сте си казвали, дори и само на дежурни светлини вътре в себе си, че ако станете част от системата по върховете, ще плувате в меда, и вече няма да му викате „катран”? Помислете – с това вие препотвърждавате същата тази политико-икономическа шизофрения, заради която всички у нас или живеят зле, или – в по-просветения вариант – се чувстват зле. За 24 години постигнахме половинчата сизахтия, от която Солон би се възмутил – всички сме уж свободни, но всъщност сме заложници на трагична системна грешка, която обича да препотвърждава сама себе си. Да повторя: няма нищо по-непоносимо от еднообразието на вечната, неотменима привидност, върху която днес лепим неологизма „задкулисие”.

***

Няма множество излази от ситуацията, но нека поне да опитам единствения, който би могъл да ви развесели. При древните спартанци имало пет министри (наречени „ефори”), които били не само изпълнителната, но и съдебната власт. Имало и нещо като двукамарно Народно събрание – апела, съставена от воини поне на 30, т.е. с ерекция, и герузия, т.е. съвет на старейшините над 60, без ерекция. (Най-зле, от архаичния период на Древна Гърция, та досега, били 40-годишните – те винаги страдали от тревожно-депресивен синдром, защото не е лесно да се примириш с полуерекцията.) Герузията била съставена от геронти; след смъртта на геронт желанието си да бъдат избрани заявявали неколцина стари спартанци. Те минавали един след друг пред апелата, където крещяли, псували и се саморекламирали (досущ като днешните родни, кухи „знаменитости” без реални почитатели), а специална комисия в затворено помещение (нещо като онези, оглавени от ДПС в сегашния парламент), без да вижда минаващите старци, определяла кои викове били по-силни и убедителни, и кой точно от старците да бъде избран. Заради този весел и жалък прото-робовладелски ритуал ми хрумна, че можем да правим обратното, и може би ще постигнем ако не атинска, то поне „коринтско-спартанска” демокрация: кандидатите за Народното събрание да минават пред протестиращи студенти. Разбира се, това е шега, но и не дотам. Те най-безмилостно ви отнемат всичко, но не могат да ви отнемат вътрешния морален императив.

***

Действайте умно – не спирайте, докато не „изтъргувате” протеста срещу определени законови промени и властови отстъпки, за които ще говорим скоро. Наясно сте, че студентският протест ще бъде стъпкан – но не от прословутия носорог, който гаси пожара в саваната, а със стари, изпитани методи, обсъдени някъде около внушителна махагонова маса сред пурен дим; например “if you can’t beat them, join them”. Те, които искаме да се разкарат, не са непременно дартвейдъри, т.е. изначално лоши и кобни хора, а просто държат ресурса. Ако вие трябваше да управлявате толкова пари и да местите в големия шах на срастването между властта и техните схеми, сигурно щяхте да действате по аналогичен начин и да сте още по-ранобудни. Знам, че е цинично, безчестно, неморално и изяжда на големи залци бъдещето на децата ни. Ненавиждам го, но имам чувството, че ненавиждам нещо форсмажорно, неумолимо и неизбежно – например елинпелиновската кал, в която тънем всяка есен и всяка пролет. И въпреки всичко в мен примигва искрата на надеждата, сякаш не съм успял да затворя навреме кутията на Пандора.

***

Ако този протест не успее (а малкото джудже-историк в мен си остава скептично), ни очаква поне още четвърт век „преход”, пришпорен от европейските фондове и направляван по-интелигентно. Поривът за морално съзидателно обаче ще си остане опорочен и наивен, а принудителният поклон пред статуквото – неписан закон. В крайна сметка, подобно на древен Пелопонес, вместо пари, през 2020-а ще си разменяте железни пръчки – и, ако не действате сега, в един отвратително метафизичен вариант ще го заслужавате.

***

Как функционира тази държава,тази „оргия на корупцията” (според Кличко), в която не сте допуснати до участие? Много просто – те са евпатридите, пентакосиомедимните, съвременната родово-племенна „аристокрация” от парвенюта, а вие сте демосът, метеките, занаятчиите и въобще, по-леко или по-тежко онеправданите. Вие дори не подозирате в какви сложни, законно-незаконни отношения са се оплели те, и какви неумолими правила действат там, където става въпрос за наистина много пари. И ако този протест не продължи, самодоволният им властови шах със себе си няма да престане. Както и тъжното, гротескно, „пупаво” време (по Радичков), в което живеете.

***

Днешните протестиращи – сегашни студенти или „бивши” летни – приличат на импресионистите: трябва да решат нерешима задача. Как да разчупят формата, но и да останат верни на реализма? Разлагането на отчетливия контур в трептящата светлина и откриването на цветните сенки от импресионистите ги изправя пред познат проблем: как да се запазят старите постижения, без да се изгуби порядъкът? Познат проблем, защото пред подобен са изправени и онези през италианското „куатроченто” – овладели сме природата и сме изобретили перспективата, но как да запазим яснотата на композицията от Средните векове? С две думи, кой ще е новият Рафаело? Отговорът на протеста би трябвало да бъде Сезан: край на смесването на цветовете върху палитрата. Полагайте ги поотделно, с малки тупкания и щрихи на четката, защото реалността днес трепти, а не е статична. Сезан не се терзае какво ще дойде след него, и тъкмо в това е неговото величие – просто плюе на традиционните похвати и започва от нулата, сякаш преди него не е имало живопис. Това е и отговорът на страхливия еснафски въпрос „ама кой да дойде”, който задават вашите родители: в онтологичния смисъл няма значение кой, защото този въпрос е част от стария и настоящ модел, в който живеете „под наем” и уж за малко.

***

Структурна смяна на модела. Вярвам, че протестът е Сезан, който се мъчи опипом да помири импресионисткия метод с вековното изискване за порядък и равновесие, започвайки от нулата. А не Сьора, който се страхува от радикалната промяна и се мъчи почти математически да изчисли как да стане. Вярвам, че протестът осъзнава как всички – БСП, догановците, дебелият каратист и разнитедруги там small furry Balkan animals – са едно и също, част от традиционния похват.

***

Към студентите, лично: не бъдете Югендщил и не забравяйте, че импресионистите спорят със статуквото не относно средствата, а относно целта. Бъдете Сезан, т.е. колоси сами по себе си, извън художествените течения – и действайте като него, все едно преди вас никой не е рисувал, а линейната перспектива на Брунелески да го духа. Мъчете се като него, Сезан, революционера – опипом, – да наложите вътрешното си усещане за революция върху порядъка на статуквото. Покойният нюйоркски бард Лу Рийд е прав:

And all the politicians makin’ crazy sounds

And everybody puttin’ everybody else down

And all the dead bodies piled up in mounds.

***

Те нe са съвсем на себе си, и още не знаят, че умират. Сега е моментът, все още можете.

Довършете ги, преди те да са ви довършили.

 

5 декември 2013

 

П.П. Ако имате да споделите нещо с автора, пишете му на resparvae@abv.bg.

Comments are closed.