Веселякът (разказ на Деян Енев)

Деян ЕневДеян Енев

Цялото село се свило на кравай под снега, седи си на топло до бумтящите печки и чака да се мръкне, че да легне да спи, само Йованчо обикаля хайванинът из улиците и наднича в джамлъците, та разлайва песовете и плаши, Господ да го убие, бабичките. Изтрие с ръка ледените цветя на стъклото, колкото да се види косматата му, немиена от лятото муцуна и почва да се клещи, да се плези, да подскача като караконджул, да вика нещо там отвън, песни да пее. Все една пееше: “Юнак съм аз, юнак и перче-е-е-емлия, Гергано, хайде на коситба-а-а-а!” Краката му боси, черни-почернели от студа, палтото му разкоп­чано, та се види синият му пъп и само очите му весели, смели, сякаш всичко му е наред.

Казвахме му на кръчмаря да не му дава да плюска ракия, ама не чува, ядосват се селяните. Като не чува, тъй ще е, ще ни се качва на главите тоз пияница и ще ни разваля рахатя и спокойствието. Иначе, да кажеш, да е направил золум на някого Йованчо, не е направил. Като види бабичка, ще спре и ще й се поклони. Детенце като види, на часа ще му извае сне­жен човек, пък хубаво ги прави, големи, като истински, та цялото село е осеял със снежни човеци, човек, дето се вика, повънка не може да излезе, без да се сблъска със снежен човек. Къде спи Йованчо, как­во яде завалията, никой не знае. По цял ден кръстос­ва улиците, а вечер се наплюска с ракия в кръчмата при Гано и сетне сякаш се изпарява, за да изгрее пак на ранина муцуната му в някое пенджерче, да разлае кучетата и тез, веселите му очи като два въглена да смутят рахатя на хората.

Като изчезна Йованчо след Новата година, нали празници, в началото никой не забеляза. После хората започнаха да говорят, бре, къде го оногоз пиения, сигурно е паднал некъде и снегът го е завеял, та само ще стресне женорята напролет, като снегът се разтопи и му лъснат петалите. Само Гано се подсмихва, а накрая ревна: “Нали го не щяхте! Те – из­пълних ви хатъра. Нали заклах свинята и копторчето остана празно. Та Йованчо сега там съм го запрял – вътре. Ха да го видите!”

Цялата кръчма излезе, кой с чаша, кой без чаша, да видят как Гано е запрял Йованчо в коптора. Заобиколиха кръчмата отзад, и жени се случиха наоколо, още видело беше, та и те се присламчиха и като стигнаха миризливата дървена клетка в долното кьоше на двора, що да видят хората – верно зад дъските нещо мърда и отпред, където е отворът за помията, изведнъж светнаха като въглени две очи. “Пей!” – рев­на Гано. И се чу иззад лайнените тараби: “Юнак съм аз, юнак и перче-е-е-емлия…”

3 Responses на “Веселякът (разказ на Деян Енев)”
  1. mechok says:

    Хехехе, браво бе. Като мене пишеш. :)
    Е ти едно мое старо: http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=177446

  2. Матьо says:

    ,,Изтрие с ръка ледените цветя на стъклото,,- и като как ги трие, като те са отвътре………

  3. sidi13 says:

    Много ми хареса!Поздравления!

Leave A Comment "Веселякът (разказ на Деян Енев)"