Здравка Евтимова: Май

Здравка ЕвтимоваЗдравка Евтимова

Брей, че небе – такова широко, всичко се събира под него. Аз съм му стопанин. Виж баирите, пълни са с гъби и бор. Мои са, зная всяка долчинка и ручей. И порутената църква намирам с вързани очи, и трите клисури. Сухото дере е едно в света, пороят го дълбае, но пясъкът и жълтите камъни остават, още по-ценни от преди. Само като ги погледна, ставам по-голям от януари. Но аз искам това небе да си има стопанка. И сухото дере също. Какво е небето без стопанка – една купчина облаци. После ще ти покажа киселеца. Ще те заведа до среброто на леда край старата църква. Искам нещо за хапване да ти подаря както подобава, но сега не мога. Нищо, ти само се огледай наоколо.

Гледах небето – не беше широко, най-обикновен сив похлупак над повяхналото поле. Земята постна, жълта, боровете криви, тук там изсечени. Склоновете сгърчени в жегата, навсякъде остра трева и бодили, оцелели след пороищата. Хората се изнесли на по хубави места, заможните към морето, тези като мен на север. За какво ми е този пущинак, тук се въдят змии и гущери, черни стоножки, които даже суховеят не може да убие. Гъбите стърчат посивели на пънчетата си, сухи като барут. Тук дори приказките за извори са забравени.

Но не знаеш какво е като завали. Тогава всичко е цветя, толкова шарени и различни, не се сещаш за името на нито едно от тях. И всичките са твои. По това време съм стопанин на дъжда. Само помисли колко е страхотно след сто години пек и зной да се налее с влага земята, да светнат жълтите камъни. Гъбите като луди напъват и никнат. Аз им търся стопанка. По-точно вече съм им намерил.

Така ли, тогава защо ми говориш за облаци, гъби и дерета, които за нищо не стават, освен да седнеш и да изсъхнеш в тях? Защото ти ще им станеш стопанка. Ще те науча, че под небето е широко. Много познавам кога мога да науча някого.

Тук празник не идва, пък и никой не го чака. Още по-добре! Значи ти ще го чакаш с мене. Щом усети, че се оглеждаме, празникът ще се затича и ще дойде веднага при нас.

Къща имаш ли, питам го аз. Знам, че нямаш. Е, да, виждала съм те в една съборентина, цялата в паяжина и прахоляк.

Но като дойдеш ти, ще изчистим прахоляка. За малките паячета ще оставим няколко мрежи, защото иначе къде ще живеят те, питам те аз. Така чисто ще направим, че няма се познава дали е съборетина, или е палат. Аз ще я стегна, а ти ще я наредиш. Много познавам кога мога да науча някого от съборетина да направи къща. Ти си точно тая.

Пари имаш ли питам го и зная че няма. Такива хора държат само вятър в джобовете. Той ми казва:– Ти виждаш ли ме хубаво мене? Като ме гледаш така, мислиш ли, че ще те оставя да гладуваш? Аз кожата си ще съдера, но за тебе ще намеря ядене и то хубаво, разбираш ли? Страшно познавам кога мога да печеля за някого – нали си ми пред очите. Ами тази гора – ще кажеш пущинак. Ще кажеш – тука дори география като хората няма, в Козел клисура е краят на света, но аз познавам, когато краят става начало. Също така много познавам кога едни човек разбира началото. Ти си точно такъв човек.

Ти нямаш кола.

Да нямам, но аз мога на ръце да те занеса до Черни Връх, а там колата и деветдесет и девет колела да има, пак не може да стигне. Ще ти подаря дъжда. Той ще ти хареса, защото тука, при мене, капките се обръщат на сняг и веднага след това от прага тръгват първите кокичета. Аз по очите познавам, че ти си родена за моите кокичета. Никой друг не може да ги гледа като тебе. Никой не може да ги чака така. По ръцете те познавам.

Не му зададох въпрос земя има ли, защото знаех, че няма. А роднини имаш ли, попитах.

Цяла армия имам. Но като те гледам, ти може да ги посрещнеш всичките до един. И то така, че пак да искат да дойдат. Какво да приказваме повече, ти имаш точно това, дето ми трябва.

Ами ти печка имаш ли, хладилник и телевизор?

Виж каква печка е запалила пролетта. Не питай за хладилник, чакай да видиш каква Коледа ще ти доведа! Телевизор ще намеря, само да искаш да гледаш.

Сега съм стопанка на синовете и дъщеря му. Гората е дълбока, силна и всичките свраки в нея ме познават. Земята е постна, цялата в камъни и пясък, и пак има страшни лета, но като завали дъждът! Никой не може да измисли имена за такива цветя. Пороят отдавна е мой човек, всеки облак е история за места, които никога няма да видя, но и те без друго са мои.

Забутах те в тоя пущинак, казва той. Тука се въдят само змии и стоножки. Прощавай.

Тоя пущинак си е наш, казвам му. Тука и тръните помагат. Станал съм изсъхнала нива, само бодили има в мене. Но нали знаеш какво става като завали, казвам му. Хич не се разправяй с мене, човече, аз познавам кога някой е изсъхнал. Ти не си.

Довлякох те в тая съборетина и те оставих да се блъскаш толкоз години. Печката е стара, телевизорът едва влачи филмите. Купих ти евтин шал за Коледа. Евтин, но топъл като камина. В тая къща дочакахме толкова нови години, че се подновихме от глава до пети. И да искаме, не можем да остареем като хората. Ще бъдем млади щем не щем.

Едва ли децата ще искат да останат тука. Аз те захвърлих на най-загубеното място. Какво? Виж каква пътека отъпкахме в преспите. Нашият сняг е пълен със стъпки на деца. Такъв сняг си ми подарил. Знаеш ли какво чакане чаках, докато се прибереш от работа. Къде закъснява тоя човек, викам си. Сега вече си тука, хвани се да ми оправиш котлона, нали си голям специалист. Освен това ми залепи обувката, не знам как пак се скъса на две.

Слушай, аз познавам кога обувките за нищо не стават. Ще ти купим нови. Не искам нови, точно тия ми харесват. Момиче, аз познавам кога трябва да залепя едно нещо и кога трябва да го изхвърля на боклука. .

Да не чувам нищо за боклук! Не можах да те науча да пестиш, да му се не види. И децата не научих. Няма да пипаш стария ми шал, ще го изгладя. Не ми говори за нови разходи. Край, никакви предложения за харчене не приемам.

Можеше да е по-хубаво. Много по-богато можеше да е. Ти луд ли си бе, човеко, да не си пил? Със сигурност щеше да бъде по-хубаво, ако не беше влязъл обут. Погледни се сега. С обувки в кухнята. Пак! Аз на ушите си ли приказвам? Не мрънкам, просто мразя като цапаш къщата. Аз съм стопанката тука. Какво? Пак ли те заболя? Пази си рамото, онзи ден те мъчеше. Добре де, на една купчина неплатени сметки съм стопанка, но под небето е широко. Гледай ти, гората и слънцето се омесиха, не знаеш къде свършва борът и къде започва месец май. Добре. Ще ви направя супа от киселец. Купете хляб с децата.

Май ли каза? Май е велик месец, момиче. Знаеш ли откога го чакам? Зная къде са избили манатарките. Зарязвай супата от киселец, грабваме се и тръгваме. Тия манатарки съм ги търсил специално за вас. След десет минути с хлапетата те чакаме на пътеката. Знаеш коя.

5 Responses на “Здравка Евтимова: Май”
  1. Psych says:

    Како Здравке, възхищавам се на стила ти. Точно такъв липсва в “новородените” ни писатели представящи вулгарни теми в меланж от ретро и крайм. Но от снимката ти како Здравке, прозира някакъв вид липса на емоционална интелигентност. Можеш да компенсираш това с романтична връзка или две, наистина ще има ефект.

    • Лили Милева says:

      Чудесен стил на авторката Здравка Евтимова!Личи и българският корен и чувствителност!
      Та кой ли оценява литературния талант и умение на разказвач по снимката на автора?! Що за коментар?!Бъдете възпитани,моля!Никой няма право да го обръща на махленски клюки/коментар тук!

    • george_dimov says:

      Тя, моме, си пише сексуално и даже псевдоинтелектуално!
      На времето му измислиха термин за жанра, “народопсихология”
      Иначе, за Здравчето, ама няма грешка!

    • Явор Пенков says:

      Psych, по-ефектно ще е ако се гръмнеш, вместо да се правиш на умен…Излагаш се, но не е тук мястото за “остроумните” ти коментари!

  2. Силвана Младенова says:

    Стилът на Здравка е толкова уникален, че вярвам, че един ден тя ще бъде изучавана, като класик!

Leave A Comment "Здравка Евтимова: Май"