Юрий Йорданов: Андрешко и Брюксел

Юрий Йорданов Снимка: NOрешарскиЮрий Йорданов Снимка: NOрешарски

Юрий Йорданов

Пътят на (точно) днешна България към Брюксел е разказан от Елин Пелин прекрасно в разказа “Андрешко”. Учили сме го като деца в училище. Защото казва много за всичко и за нас.

Помним, Андрешко обича да хитрува. Андрешко не вози, а извозва. Така и ние днес, с назначения каруцар на каручката България Орешарски и избралите го трима HR-и ние пожелахме и за пред света да извозим Европата. Да й вземем парите, тя си ги има много и да накажем съдията. Но нищо да не й дадем.

Не че измаменият герой от разказа на Елин Пелин и Европа не знаят, че сме селски хитреци. Не че в света сме уникални. Но в 21-ви век Андрешко е литературна класика за нас и неочаквано жив герой от Балканите.

Андрешко на Елин Пелин не знае за благините на Европа така както ги знае днешния парламентарен Андрешко от Народното събрание, но що да не пробва.

Съдията на Пелин остава в блатото разридан от своето безсилие. Това е верната история за 20-ти век. Отминали са много десетилетия оттогава. Властта на Андрешко до сутринта днес не струва и пукната пара.

Днес Андрешкото на избралите го Андрешковци от България отива до Брюксел за да се извини за нелепостта и неспособността на HR-ите си да управляват България както уж са се клели и зарекли десетки и стотици пъти. По международни седенки и нищенки, по форуми и по конгреси.

Но не успяха, защото и те са си Андрешковци, и те знаят, че властта им е до сутринта, но тази нощ им е нужна.

“Съдията чуваше тоя ехиден глас, който идеше из тъмнината, и се ужасяваше. Как? Да остане тук! Всред блатото! Всред тая студена, зелена 6латска вода, краят на която не се виждаше!

– Ела, бре! Андрешко! Пари ще ти дам, колкото искаш!… Избави ме!… Ще умра бе!… Деца имам!… Хлапако, нямаш ли сърце – завика в отчаяние той, ала никой вече не се обади.

Тогава съдията отчаяно и безумно зарева към селото:

– Ей, хлапе… говедо… канибал… вол… дръвник! Ела! Избави ме!… Смили се бе! Животно… селяндур… шоп! Ах-ах!… Помощ, помощ!

И като седна в каруцата, потъна в кожуха си и се разрида като дете. Но тъмнината не му отговори.”

Това е краят на разказа на Елин Пелин.

В 21-ви век е друго – разриданият Андрешко хваща самолета и отива при съдията, за да поплаче на рамото му.

Мащабът е само различен. Талантът на Елин Пелин е пренесъл във времето героя му и “героизма” му. Инак Андрешко щеше да остане анонимен, наш си и вечен. Както си го знаем ние, хората от родината на Андрешко и от родината на таланта на Елин Пелин.

За зла врага – Брюксел и Европата са все по-близо и все повече правилата им ни пречат да бъдем “класици” като Андрешко.

За зла врага – информацията за “подвизите” ни не могат да бъдат анонимни и местни.

За зла врага – днешната България е в блатото Андрешко. Съдията не идва, ние му ходим на крака. Защото блатото си е наше. И май искаме по Андрешковски да излезем от нашто си блато, стоейки в него.

Андрешко оживя в 21-ви век – плачещ, виновен и безсилен – за да поплаче на рамото на съдията Европа.

Какво ли си мисли от небето за България великия Елин Пелин ? “Аз умрях, но героят ми ме надживя и до Брюксел и Европата стигна…”

Тъжен успех за един велик човек и хуманист. Още по-тъжен а нас, жителите на днешна България, родината на Андрешко и създателят му.

Андрешко на Елин Пелин не побеждава, той добутва до сутринта… Разплаквайки съдията. Тъй и днешния оживял Андрешко няма да победи. Виновен и безсилен ще поплаче на рамото на съдията Европа. На другата сутрин след “извозването” на Европата.

Пък белким поумнеем – ние, съ-гражданите на Андрешко от 21-ви век… В днешна Европа всички сме граждани.

9 Responses на “Юрий Йорданов: Андрешко и Брюксел”
  1. atf says:

    Г-н Йорданов, като ви гледам така и като знам, че сте от отбора на съдията и аз бих ви оставил в блатото. Защото Андрешко не е антагонист. Само Андрешко реши да вземе нещата в свой ръце. И аз бих ви оставил в блатото, че и доста други като вас.

  2. Андрешко says:

    Не ми харесва. Не защото авторът ме бърка с “колегата” Балкански, не и с това, че донякъде е прав. Просто не е написано много хубаво, а разказаното можеше да се обобщи по-кратко и по-ясно.
    Поздрав.

  3. OBЕKTIBIZM says:

    БКП – дясното статукво сега, мразят данъците и държавата, а мразят Андрешко?? Що? Не е ли либертарианец Андрешко? Или той прецаква дясното правителство тогава, когато е трябвало да няма прошка за кокошка, а за милион закон. КЪВ ХИТРЕЦ Е АНДРЕШКО, НЕ ГО ЛИ ПРАВИ ОТ МИЛОСЪРДИЕ. НАРОДЕ ЗАЩО ТЪРПИШ??????

  4. OBЕKTIBIZM says:

    МЪРТВИТЕ ИДЕИ ОЩЕ БРОДЯТ СРЕД НАС…

    Последната финансова криза извади наяве много от догмите на пазарния либерализъм – най-вече че независимо от проблема основаните на пазара решения винаги са най-добри. В продължение на десетилетия идеите на пазарния либерализъм власт­ват в полето на икономическите теории, а влиянието им бе толкова голямо, че спекулативните инвестиции се приемаха като съвсем безопасни. Глобалната криза сякаш ги запрати в небитието, но въпреки това те все още живеят в умовете на мнозина – анализатори, политици, икономисти и дори на онези, които трябваше да разчистят цялата бъркотия. В своята „Зомби икономикс“ Джон Куигин показва, че тези мъртви идеи все още бродят сред нас и ни призовава да открием начин да ги убием веднъж завинаги – иначе ни чакат нови, дори по-големи финансови кризи.

    Убиването на вампири и върколаци е лесна работа. Как обаче да убием икономическите зомбита – идеите, които отдавна са мъртви, но продължават да пъплят насреща ни? Въоръжен единствено с факти, Джон Куигин си поставя за цел да изпрати в отвъдното тези идеи веднъж и завинаги. Неговата „Зомби икономикс“ трябва да стане задължително четиво за онези, които рано или късно ще дръзнат да върнат към живот икономическите теории, изправили ни на ръба на разрухата.

    Брад Делонг, Калифорнийски университет в Бъркли

    Кой не знае че Марксовият край на капитализма е отложен с марксизъм на кредит???????????? И ТАКА, непридържането към златният стандарт по Рикардо, или стоковови пари, прави възможно неограниченото даване на кредити, което е въздух за гнилия капитализъм. Така плодовете на капитализма не изгниват а се купуват на кредит.

    Не от благотворителността на месаря, пивоваря или хлебаря очакваме нашата вечеря, а от тяхното осъзнаване на техния собствен интерес. Ние се обръщаме не към тяхната човечност, а към тяхното себелюбие, и никога не им говорим за нашите нужди, а за техните ползи.
    Адам Смит

    Първата световна, свалянето на царя на Русия, и османската империя, китайска революция 1911та, са поради липса на златно покритие в САЩ и британската империя. Тази инфлация в Европа тогава, е точно заради това. САЩ и Британия източват златото на цял свят. Американските банки точно поради липса на златно покритие правят федералния резерв. След кризата на борсите през 1907ма, Морган е помолен за помощ да даде злато, Руския цар също помага, но златото не е достатъчно. Дори след източеното злато от Русия, Европа, Османската империя, и от света, след нова криза на ликвидност – 1929та, настъпва пак липса на златно покритие. И преди да се намеси Рузвелт, хората от тамани хол и американските банки с федералният резерв, подготвят Хитлер… След войната, дори преди да приключи, светът е на колене, и доларът става злато и резерв за страните с капитализъм. На тези без капитализъм, те и без това са на командна финансова система. Капитализмът е намален чрез кейнсиянска икономика, щото той може да умре когато се спестява – депозитите имат нужда от златна ликвидносст – тоесст нараства нуждата от злато. Но банките страдат от това положение, но Милтън Фридман им помага чрез своят монетаризъм. Така америка вече може да създава пари чрез дълг, фиат пари, дългът е покритието. И останалият свят пък няма избор. Но при такава система на команден долар и валути, вече няма да е нужно да има страни с командна икономика, и се решава соца да се закрие. Команден? долар, реитинги, форекс, борси, марката и йената бяха на везните като конкурент, после беше нужна валута от страна с размери и икономика на САЩ, като изравнител на везната, това е еврото. Едното крепи другото.

    лявото защитава слабият десният защитава силният

    ЛЯВОТО ЗАЩИТАВА СЛАБИЯТ

    ДЯСНОТО ЗАЩИТАВА СИЛНИЯТ

    ЦЕНТРИСТИТЕ ЗАЩИТАВАТ СЕБЕ СИ

    Както Фед дава, така Фед може и да вземе. Докато днес по нищо не личи, че богатите се притесняват от ефектите на затягането на паричните стимули, то те трябва да започнат. Или поне така твърди икономистът Марк Фабер.

    Пред CNBC авторът на инвестиционния бюлетин „The Gloom, Boom & Doom Report“ споделя, че богатите могат да изгубят поне половината си богатство заради по-стриктната парична политика и последващия срив в цените на активите.

    Фабер забелязва, че все повече финансисти – от милиардера, управляващ хедж фонд Стенли Дракънмилър до собственика на Omega Advisors Леон Купърмен – защитават тезата, че политиката на Фед е направила богатите още по-богати и главно благодарение на растежа на цените на активите. Повишенията на фондовите пазари увеличиха рекордния брой милионери в САЩ. По данни на Credit Suisse cамо за последните 12 месеца броят на милионерите в Америка се е увеличил с още 1,7 млн. души.

    Ето защо до този момент заможните не се притесяват от последиците, които евентуалния обрат в курса на политиката на Фед ще причини. Проучване на BMO Private Bank разкрива, че 61% от анкетираните милионери се чувстват по-добре сега, отколкото преди рецесията. Само 7 на сто споделят, че състоянието им сега се е влошило още.

    Но Марк Фабер предполага, че, като основни бенефициенти на политиката на Фед, богатите ще пострадат най-сериозно, когато централната банка промени курса й.

    „Ако си мислите, че високата класа никога няма да изгуби нищо…“, загатва той. „Всичко това е резултат от количествените улеснения. Фед искаше да стимулира пазарите. За това бяха QE част 1, 2 и 3. Хората се придвижиха по рисковата крива и до този момент това работи.“

    Когато се дават кредити, се постига това което марксистката икономика иска – 100% от добавената стойност да отива за потребителите – населението – обществото – трудещите се. Премахването на златният стандарт прави възможно безлимитно даване на кредити, монетаризма. Така западът настига социализма. Но дългът е назаем от капиталистите. Тоест принадената стойност, я дават на работещите, но тя е назаем, и трябва да се връща – което намаля доходите когато се връща дългът, и след като всички вземат кредит и го изхарчат – тогава настава ниско потребление. И БУМ КРИЗА!!!!!!!!!!!!!!! Монетаризма на Фридман, е оръжието дало напредък на капитализма, но и това е самообийството на капитализма.

    ? Истинският проблем е капитализма, богатите не харчат печалбите си за масови стоки и то бързо, а тези капитали са направени от продажба, и за да продължи тази продажба е нужно потребление, но спестяванията намалят потреблението. Банките обаче помагат на капитализма да не умре, като връщат спестяванията в икономиката.

    Но докато пазара се насити на кредити и докато спестяванията свършат – в смисъл като ликвидност на банките.

    А кредитирането на потреблението е за сметка на още по-ниско потребление когато всеки трябва да плаща за кредита си. Монетаристичните икономики били от Бретан Уудс, побеждават държавния капитализъм – \”социализъм\”, чрез марксизъм на кредит. На България спира растежа заради Чернобил (нисък износ), и десните горбачовски реформи. Почва растеж чак през световният кредитен бум – 2004 – 2008.

    потребление. И БУМ КРИЗА!!!!!!!!!!!!!!!

  5. OBЕKTIBIZM says:

    България няма къде да върви на дясно повече.!! Неолибералите ще скъсат с дясното, либерализма е ляв, и ще станат НЕОКОМУНИСТИ. НЕОКОМУНИЗЪМ? НЕОКОМУНИЗЪМ КАКВО Е ТО.

    За ДДС от 18% използван от общините – за чистота, улици, градинки, паркинги, градски транспорт, улици. За данък продукт, и НУЛА преки финансови данъци. Данък продукт ще е 3%. Акцизите да са до 35%, и да се използват в пряко предназначение за покриване на вреди – здраве, пътища, екология, образование и култура. Ще има държавни предприятия и общински, но никой няма да може да казва че са губещи и се финансират от частната икономика, защото прекият данък ще е само продукт 3% – предназначен за училища, армия, полиция, администрация, социални дейности.. Примерно всички предприятия за фаянс, ще дават 3% от продукта си, за училища, армия, полиция, администрация, социални нужди.(сирийците сега, нямат сгради с фаянсови удобства?, а армията? полицията?)…
    Ако безработен не е работил цяла година, ще даде труд 60 часа – тоест 3% от трудо часовете на работещите. Ще има съгласие с всички искания на неолибералите. Като аргументи, за справедливост.
    Държавата да отпуска 1-милиард на година, от печалбата на общинските и държавните предприятия, за да се строят комуни и кибуци – поемащи бедни, безработни, инвалиди, бездомни и пенсионерите, като една опция за тях, за повишаване на свободата и избора.

    Социалната помощ да е 35% от средната заплата, но не повече от 2% от БВП. Всички мита да отиват за създаване на семеен или общински предприятия за производство на родни стоки, и търговия с родни стоки – в България и извън страната. Избирателната система да е пряка демокрация, с партии. Всяка партия излъчва един народен представител ако тя е 20 000 члена, и представителя им е на доход от членския внос. Ако не си съгласен с народния представител тогава напускаш партията или правиш изказване и даваш аргументи за свалянето му.
    35% от народните представители да са излъчени и сваляни от общински комитети, а общинският комита да е качван и свалян от 35 човека директно по всяко време.
    Но 20% от народните представители да са избрани по лотария ЗА ТРИ МЕСЕЦА, от целия народ, който е заявил желание.

    Пълна либерализация на тока. И всичко. Без субсидии. Платените ВЕИ мощтности от държавата, да правят безплатен ток за малки фирми и ферми, но и за общината и хората, 15% от целият ток ако е изискването на ЕС.

  6. Жужа Малинова says:

    От кога бившите щатни комсомолски секретари в КИНТЕКС станаха морални съдници и даващи акъл?
    Хайде, малко по-кротко, че има хора, които и помнят кой е бил Юрий Йорданов преди 1990 година, и на какво се дължи “успеха” му :)

    • Мунчо says:

      Изпитан комунистически прийм – не коментирай тезата по същество, но оплюй човека ;-)
      Не знам какъв е бил Юри преди 1990, но сега май ви цака здраво, другарко ;-)

  7. OBЕKTIBIZM says:

    Една по-нова интерпретация представя разказа и неговия смисъл в светлината на обратната парадигма: съдията като олицетворение на правовия ред и законността, на държавническата необходимост и дълга, а Андрешко като стихиен бунтар, стихиен анархист, чиято постъпка свидетелства за обществена недисиплинираност и гражданско неподчинение. Такова становище е абсурдно. Характерна черта за писателите от школата на класическия реализъм е хуманизмът – те не разглеждат човешките взаимоотношения според критериите на официалните (официозни) закони, а в светлината на общочовешките нравствени ценности. В този смисъл жестът на Андрешко е в хармония с ръководещия постулат на позитивистичната етика: „Живей за другите!“, който проповядва активното добротворчество като морална цел на живота.

    Развръзката в този разказ няма съществено значение, тя е само един приказно-романтичен край на творбата, който я затваря композиционно. Разказът започва с думи (монолози, диалози) и завършва с мълчание, тишина: Но тъмнината не му отговори – лаконично заключава последното изречение. В центъра остава замислянето, индуцирано в съзнанието на читателя. Изобщо за разказите на Елин Пелин приказно-романтичната форма е обичаен похват. Тя изгражда външния пласт, повествователната обвивка, под която се таят дълбоки философско-психологически и нравствени обобщения. Така финалът на този разказ наподобява притчовите развръзки на приказките, в които бедняците с ловкостта на ума си побеждават злите богаташи. В този смисъл развръзката внушава и едно оптимистично чувство: чрез образа на Андрешко се проявява духовната солидарност между селяните, която, наред с хитростта, изобретателността, е тяхната броня и тяхното единствено оръжие за социална самозащита. освен това тук се проявява и находчивостта на героя – чрез инсценираното заблуждение и катастрофа той едновременно решава проблема на съселянина си и се оневинява, но всъщност така се поднася илюзорната идея за победата на доброто над злото, което добро, в иначе песимистичния свят на Елин-Пелиновото творчество, тържествува само в измеренията на приказно-фантастичното.

    Сюжетната основа на разказа има два първоизточника: първият е реалната действителност, тежкият живот на селяните, който допълнително се обременява от непосилните данъчни тежести и ги принуждава да бъдат изобретателни в борбата си за съществуване. Вторият първоизточник е литературен: „Елин Пелин заимства конфликтното развитие на Чеховия разказ „Прекалил“, но разменя ролите, местата на героите. И докато творбата на Чехов преследва изцяло хумористично-гротескното внушение на един парадокс, творбата на Елин Пелин е осмислена в духа на социалната проблематика на епохата. Така, в духа на позитивистичната естетика, Елин Пелин пресъздава един епизод от живота, в чийто конфликт се оглеждат две различни социални общности. Едната е въплътена в образа на съдия-изпълнителя, а представа за другата откриваме в думите на Андрешко, който е едновременно част от нея и същевременно е вече извън нея, защото не споделя напълно стила й на живот. Апологията от страна на такъв герой, който много добре познава манталитета и живота на своята среда и сега ги разкрива от извест-на социална дистанция, е внушителна със своята обективност, честност, безпристрастност. Андрешко представя душевния свят на селянина – несигурен, разколебан, изпълнен с подозрения и страхове, обзет от съзнанието за безизходност и чувството за деградация, дирещ илюзорно спасение, отдушник в забравата на алкохолното опиянение.

    Самата постъпка на героя – въпреки нейната единичност, изключителност – е хуманен жест към страдащия човек, това е добротворчество, проявено в контекста на собствените му житейски схващания. И накрая – самото създаване на разказа, неговата тема и конфликтна основа представят Елин Пелин като писател хуманист: не може общественото съзнание да остане студено, безпристрастно, безразлично към изпълнения само със страдания селяшки живот. Още с пристъпването в атмосферата на селската, на провинциалната природа читателят открива сякаш един свят – отблъскващ, мизерен, потънал в калните локви на безнадеждността. Лайтмотивът за калта идва да внуши точно това чувство за застиналост на селяшкия живот във времето, за безизходност и инертност, за отчаяние и обреченост:

    Беше тъмно и по земята не личеше нищо освен кал, дълбока и гъста кал. Пътят се губеше в тая кал и не водеше никъде, освен пак в нея.

    Логически разказът завършва точно тук, с представата на Андрешко как неговият съселянин ще посрещне поредното зло. Конфликтът, основа на разказа, се оказва извън неговото смислово пространство: целта на писателя е да изобрази безрадостната съдба на селската маса, да ни накара да се замислим над нея; изкуствената развръзка няма отношение към темата или към нейната идея, въпреки че точно тя, развръзката, най-много се експлоатира в интерпретаторската практика.

    А песимистичната идея, поантата на разказа, че злото дирижира вечните кръговрати на селяшкия живот, прозвучава в логически последното изречение на творбата: Пътят се губеше в тая кал и не водеше никъде освен пак в нея.

Leave A Comment "Юрий Йорданов: Андрешко и Брюксел"